Бягството към града

За всеки гей, роден и израснал в провинциален български град, въпросът за преместването в големия град,  в столицата, е неизбежен. Мечтата по един друг живот, далеч от страха и срама, които са ни внушавани от най-ранна възраст у дома, в училище, по улиците на родния ни град - било съзнателно и целенасочено, или не – неизменно минава през бляна за друго място, за откъсване от познатия свят на оскърблението и тревогата. Вероятно повечето гейове ще разпознаят моментално този копнеж по едно идеализирано „другаде”, там, където най-сетне ще започна да живея, да бъда себе си. Където никой не ме познава и ще се слея с множеството. Където няма да ме гледат толкова особено, където няма да се крия, няма да се преструвам.

Още през 19 век в Западна Европа и Америка градът се превръща в митологично място за хората с „нетрадиционни сексуални практики” – Париж, Лондон, Берлин, Амстердам и Ню Йорк са символи на свободата, към тях се стичат всички, на които им е дотегнало от задушната атмосфера на малкия град и търсят възможност за пълноценен живот, далеч от омерзението и стигмата. И днес миграцията на гей-хората към града не стихва. Едва ли за някого е изненада, че младите гейове и лесбийки много по-често от останалото население напускат дома си и се стремят към финансова независимост, а това ги отвежда именно в големия град.

Но да се върнем към нашата действителност, тук и сега. Какво преживява едно момче, докато израства в средностатистически български град и се учи да разбере себе си, желанията си, непреодолимото си влечение към други момчета?

Хомофобски коментари и обиди от членове на семейството ти са ежедневие от най-ранна възраст, разбира се, насочени не към теб, но поразяващи именно теб. Съученици, които се псуват за щяло и нещяло на „педал мръсен”, „шибан педераст” и т.н. Които ти се подиграват и обиждат зад гърба. Преподаватели, които толерират хомофобията, защото самите те са хомофоби. Или са ок с „това” на теория, но практиката им куца жестоко и не биха си взели изпита по нея. Майки на синове, които се тревожат за бъдещите си снахи – каква ли ще ни доведе? Ако знаеш моят колко ядове бере с тази, ама като си я натресе… Страшно е, днес момичетата са по-буйни и луди от момчетата. Но са единодушни в едно - важното е да не ти доведе зет, че тогава … мълчи, опазил Бог! Шшшт.

В малкия град тайни няма (има само табута). Нито уединение и личен живот. Всеки познава всекиго и знае кой, какво, кога, къде и с кого. Това стеснява пространството, кара те  да се чувстваш затворен, самотен и странен. Започваш да се задушаваш. Вътрешното напрежение, породено от това, което ти казват, че си и какво можеш да бъдеш и това, което си и искаш да бъдеш, те убива. Искаш да избягаш. Защото в този малък свят няма роля за теб, за такива като теб. Трябва да се махнеш оттам и сам да изградиш формата, в която да влееш своето съществуване, само че другаде.

И столицата ти предлага именно това. Възможност за  съществуване. Наред с всичко останало, с многообразието от хора, култури, езици и мирогледи, се очертава една ниша, в която можеш да бъдеш себе си, да си гей и да участваш пълноценно в обществения живот на града, без да е необходимо непрекъснато да се криеш.

Столицата ти осигурява анонимност, тук никой не се интересува от теб и интимния ти живот, просто защото хората са твърде заети и вглъбени в своя собствен живот и справянето с всекидневните си грижи, за да се вълнуват от другия. Тук индивидът много по-лесно може да се изтръгне от контрола на общността. Проблемът с отчуждението при модерния човек в случая е от полза за гея.

Но освен свят на отчуждение столицата е и свят на възможна социализация. Ако в малкия град ти си единствения или един от малкото „различни”, тук си един от многото. Най-сетне имаш възможност да срещнеш другите като теб, де се приобщиш към тях, да се почувстваш част от едно различно семейство. Наличието на хора и места за срещи, възможността за професионално развитие и участие в някакъв културен живот – всичко това осигурява условия за изграждането на колективно самосъзнание. Градът се превръща не само в убежище за индивида, но и в жизнено необходимо пространство за общността, която иска да се съпротивлява срещу налагания й социален и сексуален ред.  Да не забравяме откъде тръгва движението “Gay Pride”.

Приятелства. Срещи. Секс. Любов. Подкрепа от общността. Възможността да разкажеш на някого историята си и да се освободиш поне от част от демоните си. Всичко това позволява на отделния гей да води много по-пълноценен и смислен живот, да преизгради своята идентичност и да реализира потенциала си като човешко същество. Да узрее за идеята, че той също така е отговорен към тази общност и да започне да работи за каузата й, чиято цел е отстояване на правото на всеки с различна сексуална ориентация или полова идентичност да живее в свободна и безопасна среда, независимо от размера на населеното място, където е роден. А това означава борба с провинциалното мислене, с невежеството и ограничеността на хората.

Разбира се, София не е Ню Йорк или Ел Ей, нито Париж или Лондон, но в сравнение с останалата част от страната е един друг свят, който през последните 10 години се преобрази доста и е много по-гостоприемен за гей-хората. 


Коментари за Бягството към града

.com

Бъди първи, който ще напише коментар







Анкета

Може ли мъж да прави каквото иска, ако жена му каже "Прави каквото искаш"?

ГЛАСУВАЙ
Ние се грижим за вашите данни и ще използваме бисквитки само за да подобрим вашето преживяване.
OK, със светла тема OK OK, с тъмна тема тема Не желая Декларация за поверителност
!
Сигурни ли сте, че искате да изчистите списъка с любими?
ДА НЕ
ЗАТВОРИ
87.00895US